Тя толкова приличаше на мен
Проговори на две години, напълно като огромен човек – без бебешките думи, с умните фрази, с философските въпроси. Бе отзивчивото дете, което постоянно подхождаше с финес и творчество към всяко запознанство. Ученичката-мечта – с ококорените си оченца оттатък очилата, с изрядните домашни, със сериозните си разсъждения в час, със публикациите си в учебния вестник, с артистичните участия на всяко празненство. С вродения, вероятно завещан от мен, боязън да не направи неприятно усещане, блян да е изрядна, да не обиди някого, да не сгреши. Тринадесет години си познавал като себе си едно дете, с цел да започнеш да обгрижваш изначало и да се тревожиш за изцяло различен човек в седми клас. Когато се вземат решение толкоз неща за бъдещето му…
Почти всички мои близки и другари в последните две-три години минаха през всичко това. Някои – още в шести клас, други извадиха шанс – налегна ги едвам след избора на новото учебно заведение, само че множеството не пропуснаха решаващия клас. Наблюдавах терзанията им със състрадание. Бях уверена, че това е нещо, което няма да ме сполети – въпреки всичко какъв брой може да се промени едно дете, че да се трансформира в тотално непредвидимо? Съдейки по себе си и моя пубертет, излиза, че родителите ми са били с шанс. Дори не са ми казвали какво да върша. Сама си се тревожех за представянето си, учех крепко, следвайки правилото да свърша първо наложителните занимания за деня, а след това да се развличам. Затова и изобщо не бях сюрпризирана, че моето дете върви по моите следи.
Да, само че до шести клас. От седми вече… нищо не го интересува.
Телефонът се е сраснал с дланта й. Това момиченце, което постоянно е било деликатно, през днешния ден пренебрегва съществени диалози с махване на ръка, с цел да мълча, с цел да отиде в стаята си и да продължи с чата на мира. Дори осъдена, намира метод да се добере до телефона си, а в случай че не успее – конфигурира приложения на обществени мрежи на електронните устройства на по-малките си две сестри. И о, какъв диалект в Месинджър и Вайбър; какъв език, когато сестра й постави, без да желае, дрехата си върху нейното легло! А, гаджетата? Разбира се, че са на дневен ред. Днес гадже Хикс, на следващия ден е Игрек – харесва Хикс от две-три седмици, той й предлага след часовете през днешния ден, на следващия ден към този момент не били един за различен! Или пък чакаме пред лекарския кабинет и ми се тръшка, че скучае, не издържала без телефон, отговорна съм била за толкоз неща, че… (плаши ме с нещо, от което в полза на истината хем ме напушва смях, хем ме е боязън, че може и да сбъдне). Една такава смешничко-очарователна – на растеж съвсем ме е достигнала, в лице и фигура напряко към този момент е жена, а държанието й е като в детската градина.
Точно в една от най-сериозните години в живота й – когато освен би трябвало да си избере учебно заведение, в което да продължи да се развива измежду деца с сходен потенциал, ползи и култивирани с години от родители житейски правила, детето ми се държи по този начин, като че ли това касае мен. Ученето в действителност е било извънредно деяние до този клас.
Бих споделила, че аз (като родител), или по-скоро тя (като дете) е имала шанс – в продължение на шест години е било задоволително да е участвала в час, с цел да изкарва по-късно шестици. Наречѝ го разсъдък. Но не пред нея, апелирам – освен ще се възгордее, а ще ми натяква след това всякакви работи, ще прави някакви статистики за ланшни достижения. Ланшни, тъй като тези в седми клас са ни мираж. Дали тъй като тази година за лукс образователните предмети са с два повече, а разказвателните пет са два пъти в седмицата, дали поради уговорката с курсове по математика и български език, това дете за първи път цялостни бележника с петици и четворки. Игнорира учене, домашни. Дали инцидентно времето не стига? Твърдо не. Още живеем в легендата за нереално си мислене и еластичен разум – да учим просто не умеем! Иначе времето пред огледалото е съвсем часове.
А дисциплината в час? До шести клас си тръгвах от родителските срещи със спокойствието на претръпнал от предизборни акции обичан кмет, след това зад ъгъла на път за у дома текваха сълзи – пред преподаватели съм се интересувала от представянето на детето си само от стеснение да не ме помислят за нехайна майка; следвали са хвалби, хвалби, хвалби. Сега не дръзвам да погледна класната и влезлия преподавател по следващия предмет в очи. Неизменно е едно от споменаваните имена по отношение на неприятна дисциплинираност, думи като " отпуснала се е ", " не е това, което беше в пети и шести клас ", " капризна " звучат като от непознато досие. А провокативното й отношение към математичката? В първия миг бях уверена, че дамата " не е доста в час " кое е моето дете. Да не им бърка имената?
" Стига си я сравнявала със себе си " - за следващ път ме кастри моят мъж. - " Хората не са като теб. "
Хей, а какво съм аз? Част от статистиката съм. Не съм живописен воин. Как може тъкмо тя?! Тя толкоз приличаше на мен!
Толкова като мен, че когато беше в първи-втори клас от време на време ме беше гняв. Че ще повтори грешките ми да се опасява от визията на другите за нея, че ще е прекомерно амбициозна, че ще повярва, че една оценка в час, едно учебно заведение, една практикувана специалност ще дефинират коя е тя като човек, като жена, брачна половинка, майка, като субект с неповторим глас.
Автор: Валентина Мизийска
Инфо: www.mamaninja.bg
